През 2014 г. проф. д-р Асен Чилингиров най-сетне издаде своите „Размисли за българския език“, които отдавна разпространяваше апокрифно сред приятели и съмишленици. В тази книга той прави може би най-обширното изследване на нашия език, произхода му, особеностите му и развитието му през вековете, без да се съобразява с погрешните исторически схващания и шовинистичните наблюдения на чужди учени, препредавани безкритично и някак раболепно от „нашите“ езиковеди.
Автор: Иван Стаменов
Вдъхновен от този негов труд, вече няколко години така и не успявам да изложа моите размисли за „езика свещен на нашите деди“. Струва ми се, че имам какво да споделя, затова даже в един момент обмислях издаването на цяла книжка (брошура). Но доскорошното ми разкъсване между различни служебни и лични проекти не го позволяваше. И може би забавянето беше за добро, понеже по едно време бях решил, че ще е по-удачно, ако предложа материала в поредица от два или три подкаста. Когато започнах да пиша сценария обаче, установих, че това е лоша идея, която би могла да стане в най-добрия случай прилична, ако намеря професионален диктор с отлична артикулация на различни езици. Но не желая да търся такъв, нито имам средства да възмездя труда му, затова, докато пиша тези редове, вече вярвам, че може би е било предопределено сценариите да се преработят в две-три статии за „От Извора“.
Намерението ми не е да допълвам нещо, което проф. Чилингиров вече е разгледал изчерпателно в исторически и чисто лингвистичен контекст, а да посоча особеностите на българския език, които може би ще му позволят да стане лингва франка на една предстояща културна епоха, в която човечеството ще живее с различни от днешните идеали, по-други потребности и съответните езикови средства за себеизразяване. С други думи, ще си говорим за текущото състояние на езика ни и за неговите заложби, необходими за бъдещето.
Тази поредица е
предназначена за последователи на антропософията и учението на Беинса ДуноОтделни части от нея може да са интересни и за по-широк кръг. За да се избегнат недоразумения, особено сред незапознатите с контекста, вероятно се налага да припомня някои мистични (окултни) факти, за да се разберат по-нататъшните ми размишления.
Живеем в тъй наречената Следатлантска епоха, която се дели на седем по-малки културни епохи: отминалите 1) древноиндийска, 2) древноперсийска, 3) египетско-халдейска и 4) гръко-римска; текущата 5) германска културна епоха и предстоящите 6) източноевропейска (славянска) и 7) северноамериканска. Етническите определения на тези епохи са условни, доколкото от определени народи се е очаквало да внесат нови елементи и/или импулси в общочовешката еволюция, но това не означава, че тези „новости“ са били или ще бъдат специфични или ограничени само в рамките на тези народи. Тук обаче ще обърнем внимание конкретно на езиковата страна на темата:
Например, гръко-римската културна епоха е обхващала периода от 747 г. пр. Хр. до 1413 г. сл. Христа. През първата половина на този период от 2160 г. лингва франка в обширни области от Средиземноморието е бил гръцкият език. С този език за търговски и дори за литературни цели са си служили и отделни хора от народи, за които гръцкият е бил чужд език: евреи, латини, траки и т.н. Както е известно и от външната история, през втората половина на този период Рим завладява Гърция и почти „целия познат дотогава свят“. В тези земи се налага римското право, но и латинският език, който става официалният в огромната империя. На него са се писали и законите. Начетените хора от Римската империя (и векове след залеза ѝ) е трябвало да владеят латински език, който също в много случай не е бил майчин за тях.
Текущата германска културна епоха започва от 1413 г. и също ще продължи 2160 лета, до далечната 3573 г. С определени задачи за общочовешкото развитие са натоварени предимно германоезичните народи. Много ще се отклоним от темата, ако трябва да разгледаме защо (за)сега немският език не е лингва франка за тъй наречения цивилизован свят. Ще уточним само, че английският език, който от няколко десетилетия иззе тази функция, все пак също спада към групата на германските езици.
Ако човешката и земната еволюция вървят по предопределения план, след 3573 г. ще започне нова културна епоха. Нейната продължителност отново ще бъде 2160 години, тоест до 5733 г. Тогава, ако не и от по-ранно време, също ще се разпространи нова лингва франка. И тъй като тази културна епоха не произволно в окултизма се нарича източноевропейска или славянска, можем да очакваме, че водещият език ще е някой (вече съществуващ или нов) от тъй наречената славянска група.
Ако четем антропософски лекции, ще забележим, че д-р Рудолф Щайнер акцентира върху ролята на руснаците в далечното бъдеще, от което можем да заключим, че лингва франка на следващата културна епоха ще е руският. Но, ако сме запознати и с беседите на Беинса Дуно, се разкрива различна картина, при която тази отговорна задача ще се възложи на българския език. В не една и две беседи Учителя предсказва, че в далечно бъдеще чужденците ще учат български език, за да четат Словото. Това като че ли не се разбира достатъчно ясно от негови последователи, които смятат, че правят нещо смислено и важно, като превеждат беседите и окултните лекции на чужди езици.
Като че ли се пропуска съществената насока:
„Българският език е най-точният език, на който могат да се предадат окултните Закони и Словото на Бога, защото българският народ е най-древният народ на Земята.“
Някои изследователи изопачават тези думи, като упорито твърдят, че Учителя е имал предвид чувашкия език. Те дори уверено разпространяват възгледа, че последните думи, изречени от Христос на кръста, се „разбират през чувашки“. Нямам основателен повод да смятам, че българите някога са говорили чувашки или друг език от тюркската група. Има и няколко безусловни сигурни обстоятелства, заради които можем да зачеркнем подобна интерпретация:
1. Не знам дали Христовите думи се разбират и през чувашки, но определено са разбирани още в древността от хора, които са знаели арамейски, като превеждат тези думи именно от арамейски;
2. Беинса Дуно идва да проповядва Словото сред славоезичните българи, а не сред чувашите.
3. И от самия цитат се разбира, че българите не са сменяли езика си от най-дълбока древност: от поне 5000 години, през които, ако вярваме на Беинса Дуно, българският народ се е подготвял и тепърва ще се готви за бъдещата си мисия.
Грешка ще е според написаното дотук да се извеждат вестникарски сензации от типа „след години целият свят ще говори на български“. И то по няколко причини, които ще отметна набързо:
Българският народ, за който говори Учителя, е „тракийският“ народ. Това се разбира от много негови беседи и лекции, в които той дава и името, с което (част от) „траките“ са се самонаричали: благари (а от късната античност и ранното средновековие: блъгари, вероятно поради изгубеното първоначално значение на прозвището: благ/добър градинар/сеяч.) Това, че става дума за „траките“, се разбира и от обстоятелството, че Беинса Дуно в някои беседи ги нарича „старите славяни, най-чистите от които са се запазили в Родопите и Стара планина“. Същото се потвърждава и от външната наука, според която индо-европейските „траки“ се смесват с автохтонното население на Балканите около 3000 г. пр. Хр., тоест преди 5000 години, откакто започва и подготовката на българите за предстоящата културна епоха. Както ще се разбере от следваща публикация, в индо-европейския (славянски) език на българите и до днес са се запазили автохтонни елементи, които може би са се съхранили не по някаква случайност, заради прищявка на провидението, а точно с оглед на бъдещето.
От това, че „тракийският“ (благарският, блъгарският) език не се сменял, не трябва да се вадят прибързаните и погрешни заключения, че не се е променял. Както и народът по нашите земи, така и езикът му, не са се сменяли, но са претърпявали, претърпяват и тепърва ще търпят неизбежни промени. Това е и една от второстепенните задачи на настоящото изследване — да размишляваме заедно в евентуална дискусия и да отсеем допустимите от недопустимите промени, пред които вече сме изправени и отчитаме като тенденция.
А от всичко казано дотук не следва непременно, че лингва франка на бъдещето ще е българският език, който масово ще се говори от българите. Вече имаме прецедент със старобългарския език (известен още като черковно-славянски), който според мен не е бил действително употребяваният език от обикновените българи, а основно от учените българи, които са използвали целенасочено този език с идеята да бъде „междинен език, език-мост“ с други народи, сред които българите е трябвало да внесат определен импулс и да разпространят определени възгледи.
* * *
След това дълго, но необходимо въведение можем да пристъпим към една от особеностите на българския език, която според мен ще се запази „до последно“. Тоест чак до времето, когато различните народи ще престанат да бъдат различни народи със съответните различни езици, а както ни обещава Христос — ще бъдат един народ от Божи Синове, които ще говорят на един език и затова ще се разбират, както никога дотогава.
За да не стават недоразумения, не смятам, че езикът на Божите Синове ще е български или сроден с който и да било от сегашните езици. Въпреки че според антропософията начело на всеки език/народ стои същество от йерархията на архангелите, всички сегашни езици принадлежат към земната сфера и те трябва да бъдат надмогнати, като начало с тъй нареченото чисто мислене, за да може човечеството да продължи еволюцията си, без да е зависимо от сетивното. Затова езикът на Божите Синове може да е „сърдечният духовен праезик“, на който, ако вярваме на д-р Щайнер, са общували младенецът Исус и майка му Мария, без да бъдат разбирани от никой друг. Може да е друг някакъв език — не знам и не е важно за темата ни.
1. „Не Аз, а Христос в мен.“„Аз“ е българското местоимение за 1-во лице, ед. число. Езиковедите, които вярват в теорията, че някога е съществувал „праславянски език“, смятат, че в този език, от който предполагаемо са се обособили всички по-късни славянски езици, местоимението е звучало по същия начин: *azъ. Основанията им са няколко. В старобългарския език, който е най-ранно засвидетелстваният писмен славянски език, думата се среща като „азъ“ и „ѣзъ“, а тази форма се е запазила в езика ни и до ден днешен, при това в най-разнообразни варианти:
яз, я, язе, азка, язка, азкана, язкана, азека, язека, азекана, язекана…
Друг аргумент е, че в повечето славянски езици местоимението днес може да е „Я“, но по-старите известни на науката форми са близки с „праславянския“ (старобългарския) първообраз — като си струва да споменем:
старохърватски: jazь; староруски: азъ; старочешки, полски и словашки: jaz…
От това следва, че в тези славянски езици „яз“ е преминало в „я“ след обеззвучаване на съгласната „з“.
Трети аргумент е смисловото и звуково сродство на *azъ с други древни езици — например:
литовското eš, авестийското az∂m, староиндийското: ahаm, арменското es и др.
Една от особеностите на българския език е, че позволява да изразяваме действие, без да е задължително да включваме подлог в изречението (или поне не всеки път). Това важи в пълна сила и за местоименията. Спокойно можем да кажем просто „Написах го“, без да е нужно да подчертаваме, че „Аз го написах“. Всъщност в литературата се смята за проява на лош стил и егоцентризъм, ако често споменаваме „Аза“ си.
Как стои този въпрос в други езици?В някои от езиците, които разбирам и ползвам, също се допуска пропускането на подлози в изреченията, както и на местоименията, в това число и на „Аз“. Тази гъвкавост обаче — поправете ме, ако греша, — не е толкова ясно изразена, колкото в българския.
А в някои езици, сред които е лингва франката на съвремието — английският — пропускането на подлога е граматически недопустимо. Ако на български можем да кажем „бях там (в това положение)“, на английски сме длъжни да кажем I’ve been there (Аз съм бил там). Затова, когато четем англоезични текстове, в които авторът описва събития, на които лично е станал свидетел, или ни занимава със собствените си чувства, веднага ни прави впечатление изобилието от I (Аз) — във всяко изречение или през едно, а често и по няколко пъти в едно и също изречение. Граматиката на този език го изисква и обикновено не може да се избегне.
Малко по-различно стоят нещата с новата англоезична поезия, като тук трябва да се разбират и текстовете на песни. От няколко десетилетия се забелязва все по-свободно заобикаляне на граматическото правило. Например — наместо I’ve been there вече не е изненадващо да чуете просто Been there. Влиянието на поезията (и музикалното творчество) дава отражение и при общуването във форуми и чрез средствата за обмяна на кратки съобщения, където особено през последното десетилетие премълчаването на Аза е даже стандарт.
В този смисъл при съвременния лингва франка (английския) вече може да се отчете известна… българизация!
Разбира се, това „побългаряване“ на езика не се дължи на какъвто и да било принос от страна на българите. Причините за него според мен трябва да се търсят на духовно ниво и сред висши сили, които не работят само за един или друг народ, а за цялото човечество. А тези духовни течения, за които рядко се намират външни свидетелства, според мен целят постепенно, бавно, почти неусетно и неосъзнато човечеството да се приближи към идеята за
„Не Аз, а Христос в мен“ —
заветните думите на ап. Павел, които най-кратко и най-ясно обобщават задачите, които има да решава всеки, приел спасителния Христов импулс в основата на по-нататъшната еволюция.
(Следва)
http://www.otizvora.com
