На 16 септември 1872 г. Цариградската патриаршия провъзгласява Българската църква за схизматична. Това става на поместен събор, съставен от нейни йерарси, Антиохийския и Александрийския патриарх и Кипърския архиепископ, и е акт, който е в разрез с каноните на православната църква.

Най-правилно изразява неканоничността на обявената схизма Литовският архиепископ и по-късно Московски митрополит Макарий Булгаков през 1873 г. в едно свое изложение до руския Св. Синод. В него той дословно казва: „Българската църква не е противоканонично учреждение, защото не е нещо ново, а е възстановяване на унищожената преди 100 години независима Българска църква (1) и присъединена със султански берат към Цариградската патриаршия...

Ако този ферман (2) не е законен, то трябва да бъде признат за незаконен и бератът, с който някога султанът е предал тази самостоятелност на патриарха, а следователно незаконна е била и всичката власт на патриарха над българите, която е продължила вече цяло столетие; незаконно и се мъчи патриархът да я удържи за себе си.“ (3)

С провъзгласяването на схизмата Българската църква е поставена в ненормално междуцърковно положение, което още повече изостря българо-гръцката църковна разпра, превръщайки я в открита междунационална борба.

Провъзгласяването на схизмата засяга чувствително общението на Българската православна църква с другите поместни православни църкви, които, въпреки че не признават схизмата, се страхуват да се обявят публично срещу нея, за да не нарушат още повече разклатеното по този начин единство в Православната църква. (4)

Борбата на Българската екзархия за издаване на берати за български митрополити в Македония и Одринско влошава още повече отношенията й с Цариградската патриаршия, от ръцете на която се изплъзват една след друга епархиите, населени с българи.

Следващите десетилетия са период на дипломатически и църковни опити и усилия да се постигне помирение между двете църкви и вдигане на схизмата. Всички те обаче са неуспешни поради опитите на Цариградската патриаршия да уреди този въпрос в ущърб на българските национални и църковни интереси. За отбелязване е, че въпросът за вдигането на схизмата излиза на преден план винаги когато е имало „затопляне“ в българо-гръцките политически отношения.

След Младотурската революция през 1908 г. се постига известно политическо сближение между българи и гърци в Македония и Одринско вследствие на отоманизаторската политика на младотурците. Целта на това сближение е образуването на общ опозиционен фронт в Турския парламент за защита на политическите, религиозните и културните постижения на двата народа. Като условие за по-скорошно сближение между българи и гърци се очертава въпросът за вдигането на схизмата от българската църква.

Подготовката за сключване на военен съюз между България и Гърция през лятото на 1912 г. дава възможност да се заговори за помирение между двете църкви.

Движението за вдигане на схизмата е неофициално и се изразява в срещи на Българския екзарх с патриаршеския протосингел, с гръцки депутати и общественици, срещи на Патриарх Йоаким III с българския пълномощен министър в Цариград Михаил Сарафов, с Панчо Дорев и др. Българската екзархия и Вселенската патриаршия използуват посредничеството на руски дипломати в Цариград, на чудестранните кореспонденти Джеймс Баучер, Рихард фон Мах и др. (5) Но в края на краищата до официални преговори не се стига поради неприемливите условия на Цариградската патриаршия.

Като условие за вдигане на схизмата Патриаршията иска Българската екзархия да премести седалището си от Цариград в турската провинция или в освободена България, а Цариградският патриарх да бъде единствен представител на християните в Турция, в Цариград да има наместник на Екзарха и да се промени облеклото на екзархийските духовници. Цариградската патриаршия допуска дори възстановяването на Охридската българска патриаршия при положение, че се изпълнят условията й. Опитите за сближение се изразяват само в направените от двете страни сондажи, в известно активизиране на дипломацията и в публикации в българския и гръцкия периодичен печат, но до нещо по-сериозно не се стига.

Документите, които се публикуват тук, обхващат времето от 1898 до 1901 г. и от 1910 до 1912 г. Това са главно документи от служебната кореспонденция на Българския екзарх Йосиф I със Светия Синод в София, рапорти на български дипломатически представители в Гърция и Турция до Министерството на външните работи и изповеданията и др. В тях са отразени вижданията на българската и гръцката страна по възможностите за вдигане на схизмата. Вижда се също така и отношението на руския Свети Синод по въпроса. От публикуваните документи става ясно, че българската страна е била не за вдигане на схизмата „на всяка цена“, а само по пътя на строго спазване на църковните канони, върху които е изградена Източноправославната църква. (6)

Обнародваните документи се съхраняват в Централния държавен архив (ЦДА) в личния фонд на видния наш общественик, публицист, историк и екзархийски секретар Димитър Мишев. Фондът е заведен под № 1546 к, а материалите, които се публикуват тук, са включени в опис 1.

Всички документи се обнародват за първи път и без съкращения. Доразкритите съкратени думи са предадени в квадратни скоби. Документите са подредени по хронология и имат редакционни заглавия. За някои от лицата, споменати в текста, за които можаха да се намерят допълнителни сведения, са приложени бележки на края на публикацията.

Цочо В. Билярски


www.sitebulgarizaedno.com/index.php