Стане ли дума за бруталната саморазправа на комунистите с елита на Царство България чрез тъй наречения народен съд, неминуемо изскачат неистови пропагандатори от целия червено-русофилски спектър и в кресчендо започват да обиняват опонентите си в лъжа и незачитане на истината. Техните единствени аргументи „за” тази садистична гавра с хиляди невинни хора са някакви международни задължения, които държавата била поела с подписването на мирните договори. Те неуморно през изминалия над четвърт век внушават, че осъдените са престъпници, че присъдите били справедливи.

Така ли е наистина?

Нека да погледнем фактите, тъй като всичко друго може да се класифицира като резултат от „идеологически” различия, прекалена емоционалност, намесване на субективен елемент – независимо дали става дума за жертвите, или за техните палачи от наложената с оръжията на окупиралата страната ни червена армия терористична клика. Точно фактите разкриват демагогията и откровените лъжи на комунистите в усилията им да оправдаят престъпленията на своите бащи и деди.

Още с окупирането на България от съветската армия на 8. IX. 1944 г. започват тъй наречените „неотговорни дни” – поголовно избиване нощем по дерета, оврази и гори на кметове, полицаи, областни управители, журналисти, учители, свещеници, търговци, по-богати селяни. На 12 септември Министерският съвет с министър-председател съветският агент за влияние и професионален превратаджия Кимон Георгиев решава да се задържат всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г.; всички народни представители от XXV Обикновено народно събрание; всички военни лица, станали „причина за поставяне на страната пред катастрофа”. Арестувани са обаче освен министри и народни представители, също така и служители на Двореца, царски съветници, професори, писатели. В книгата си „Българската гилотина” П. Мешкова и Д. Шарланов цитират заповед № 14 от 8 септември 1944 г. на щаба на VI ВОЗ, с която се нарежда на партизанския отряд „Хаджи Димитър” следното: „Да се арестуват всички народни врагове – полицаи и др. народни изедници, и да се обезвредят на място”!

Така, „на място”, са отвлечени, убити и неизвестно къде заровени например внучката на Баба Тонка, носеща нейното име и съпругът ѝ, дългогодишният директор на Мъжката гимназия в Русе Нико Просеничков. По същия начин са ликвидирани неподражаемият карикатурист и журналист Райко Алексиев-Фра Дяволо, писателят Ненчо Илиев-Сириус, директорът на в. „Зора” Данаил Крапчев, литературният критик Йордан Бадев. Мейнард Барнс, политически представител на САЩ в България по това време, узнава, че съветският гражданин Георги Михайлович (Димитров) е наредил „да се унищожи фашистката интелигенция”. За тази цел един от комунистическите кръволоци, Трайчо Костов, нарежда да се съставят спешно списъци и най-късно до 1 октомври нареждането на Михайлович (Димитров) да се изпълни!

Защо е тази припряност?

Целта е една: да бъдат ликвидирани колкото се може повече хора, които биха могли да бъдат един ден, при замисляното от комунистите съветизиране на страната, тяхна опозиция. Така за около двайсетина дни през септемврийските нощи са избити с куршум, лопати и цепеници по неокончателни изчисления най-малко 30 хиляди българи!

Има и още една важна причина за тази припряност. Саморазправата трябва да приключи в общи линии преди приемането на тъй наречената Наредба-закон за народния съд от кабинета на Кимон Георгиев, което става на 30 септември 1944 година. Тази гавра с правото влиза в сила с публикуването на наредбата в „Държавен вестник” на 6 октомври. Подкрепена е от всички министри на влизащите в Отечествения фронт партии. Не се противопоставят нито социалдемократите, нито земеделците. За звенарите като националите предатели Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов, проф. Станчо Чолаков няма дори смисъл да се говори!

Не е излишно да се напомни, че на 5 октомври 1944 г., тоест след приемането на Наредбата-закон, ЦК на БРП/к/ е посетен от секретаря на БЗНС Георги М. Димитров (Гемето), който е английски и сръбски шпионин. Ще цитирам част от доклада, изпратен до неговия съименник и идеологически събрат в Москва Георги Михайлович (Димитров), отнасящ се до това посещение: „Той ни заяви, че пладненци – това са аграрни социалисти, че те се борят за нов социален строй и че тяхната идеология е близка до нашата. По линията на вътрешната политика не вижда причина за разногласия и борба между нас… Те също са революционери и няма да се спрат пред разстрели, ако това е нужно. Обаче предпочитат процедурата на народния съд”.

Но Гемето явно слабо познава манталитета на братовчедите си комунисти. След като престават да се нуждаят от параван, те не желаят да имат край себе си конкуренти, независимо от това, че споделят техните ценности и притежават същия революционен плам. Г. М. Димитров е принуден да се укрие и да избяга на Запад. Разбира се старите симпатии се проявяват, когато порасналата му дъщеря Анастасия безпроблемно е пусната при баща си, за да се върне като негова заместничка в следващата „ОФ-коалиция”.  Гемето се оказва неудобен най-вече за СССР и е свален от поста главен секретар на БЗНС „Пладне” по искане на съветския ген. С. Бирюзов. Изглежда думата си казва това, че е английски шпионин, а не съветски. Освен това земеделската партия е най-мощната политическа сила в България по това време и има над три пъти повече членове от БРП/к/! Настроенията на членската ѝ маса будят опасения у болшевиците. Еуфорията у републикански настроените земеделци е отшумяла, като за това извънредно много са помогнали безчинствата и мародерствата на съветските солдати, както и безогледната саморазправа с членове на БЗНС по места.

Не такава е съдбата на Никола Петков. С гибелта си той изкупва трагичната вина, която носи като един от подписалите Наредбата-закон. Когато е обявен за „враг на народа”, той споделя с народния представител от БЗНС Дичо Томаров, че търсил смъртта си, „защото само по тоя начин му оставало да се реабилитира, задето оставил на 9 септември на неговия гръб комунистите да се укрепят на власт” (цитирано по „Българската гилотина”, с. 22).

Тук ще поясня, че отечественофронтовските партии определят членовете на БЗНС „Врабча” с лидер Димитър Гичев като „профашисти”, като „идеолози и проводници на великобългарския шовинизъм” и така под ударите на т.нар. народен съд попадат много гичевисти. Същата участ споделят социалдемократите на Кръстю Пастухов, демократите и радикалите.

Тъй нареченият народен съд започва работа на 20 декември 1944 г. в Тържествената зала на Съдебната палата в София, където заседава Първи състав. Негов председател е Богдан Шулев, а подпредседател Давид Николов. Членове са Йордан Шумков, Стефан Манов, Мишо Димитров, Вера Начева, Рада Тодорова, Димитър Митев, Васил Христов, Тодор Милев и Крум Киров. Главен обвинител е Георги Петров. Подсъдими са регентите, царските съветници и министри за времето от януари 1941 г. до 9 септември 1944 година. Защитници на подсъдимите са професорът по наказателно право Николай Долапчиев, професорът по гражданско право и член на БАН Йосиф Фаденхехт, адвокат Любен Данаилов и адвокат Иван Бойдев.
НО…

Подсъдимите не са в залата, а… в Москва!

Проф. Долапчиев и проф. Фаденхехт отправят няколко възражения.
„Моето мнение – казва проф. Фаденхехт, – е, че един адвокат, който е поставен да поеме защитата на един отсъстващ подсъдим, е поставен в една фактическа и правна невъзможност да изпълни своя дълг, така както повелява законът, дълг, който се включва в понятието на адвокатската защита пред съда, или само да се каже, че е имало защита.”

От банките на защитниците се чуват реплики: „Кажете къде са отсъстващите подсъдими?”

Отговор няма. По-скоро отговорено е на другото възражение – кога и как е връчен обвинителният акт на отсъстващите подсъдими. Обвинителят Георги Петров заявява, че те са поканени чрез обявление да си получат обвинителния акт от канцеларията на съда. Цинизъм, какъвто само един комунист може да си позволи!
Напразно двамата професори се опитват да възразят. Те са прекъснати и Богдан Шулев дава ход на делото! Гаврата, наречена „народен съд”, продължава до 29 април 1945 година. Междувременно, за да бъдат развързани ръцете на комунистическите престъпници да се разправят безпощадно буквално с всеки, проявил сянка от съмнение в правилността на безогледните репресии, на 26 януари 1945 г. Министерският съвет приема Закон за защита на народната власт. Докато текат заседанията на „народния съд”, БРП/к/ организира неспирни митинги с искане за смъртни наказания на „фашистите”. Говорителят на Радио София В. Меворах с литературен псевдоним Валери Петров, непрекъснато призовава към революционно насилие. Със старчески сантиментализъм и носталгия по прекрасните революционни времена известният по-късно поет и преводач В. Петров разказва в спомените си как веднага след военния преврат на 9 септември 1944 г. с оръжие в ръка е громил „враговете” из столицата. Тълпите биват насъсквани и с прочутото му стихотворение „Народен съд”, където той иска „Смърт! Смърт! Смърт!”

Наблюдавайки развихрилия се революционен шабаш, председателят на американската мисия у нас в Съюзническата контролна комисия го определя като „комунизиране на средновековната инквизиция”!

Каква е равносметката от тази „средновековна инквизиция”?

Осъдени са 9155 души. На смърт – 2730. Доживотни присъди получават 1305 души. Хиляди други на десетките процеси по места получават различни срокове затвор. Фрапантното е, че са осъдени post mortem лица, предварително ликвидирани от бандитските „тройки” екзекутори с цел да им бъде конфискувано цялото имущество. Показателно е, че Нюрнбергският процес не съди онези националсоциалстически водачи, които са мъртви. Същият трибунал издава 12 смъртни присъди на фона на българските 2730!!! Сред осъдените и убити например са 20 народни представители, подписали подписката на председателя на Народното събрание Димитър Пешев за спасяването на българските евреи, а 6 – на доживотен затвор. На 15 години затвор е осъден и Димитър Пешев заради „фашистка дейност и антисемитизъм”!

Да припомним отчета на Главния народен обвинител Георги Петров след края на процесите.

“Вярно е – казва той, – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни. И, наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са:

1. 1. тримата регенти, между които един княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни;
2. 2. поставихме на подсъдимата скамейка духът на „О Боже почиващия Цар Борис III”, за да го развенчаем като „народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ;
3.  3. разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър-председатели;
4.  4. разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила;
5.  5. 67 души народни представители от фашисткото ХХV Общо Народно събрание.

Но само това ли?

Не, ний разстреляхме тоже целия висш военен съвет; целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др.; разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр.

Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Прочие, примерът, който даде Нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”

Показателно е, че турският вестник „Танин” отбелязва, че българското „правосъдие” било надминало „жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци”!

Да се върнем към въпроса вярно ли е, че конструирането на този „народен съд” е по настояване на международната общност? Че победителите във Втората световна война САЩ, Великобритания и СССР били изискали този съд, цинично наречен „народен”?

Нека погледнем отново фактите.

Известно е, че в член 6 на Московското примирие (примирие, а не мирен договор!) от 28 октомври 1944 г. пише: „България ще сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления (подчертаното от мен) и за тяхното съдене”. Мирният договор е подписан в Люксембургския дворец в Париж на 10 февруари 1947 г. (!!!) от Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов. Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 година. Една седмица преди това, на 23 септември, е екзекутиран Никола Петков.

Да припомним, че „народният съд” приключва своята работа през април 1945 година. Трябвало е да бъдат съдени военнопрестъпници. Така ли е у нас?

Какво военно престъпление е извършил например народният представител Димитър Пешев?

Какво военно престъпление е извършила писателката Фани Попова-Мутафова?

Какво военно престъпление е извършил историкът Димитър Съсълов?

Всъщност, замисълът за тази безпрецедентна разправа с елита на един народ,  каквато не си е позволила нито една друга цивилизована държава в Европа е още от 17 юли 1942 година. В точка 9 от програмата на ОФ е записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население на България и окупираните земи”. Но терминът „народен съд” се появява още през септември 1941 г. в документите на БРП/к/! При това българските слуги на Сталин още тогава заявяват, че „тоя съд ще бъде безпощаден”!

„Народният съд” е абсолютно нелегитимен и по същество представлява саморазправа с политически противници, защото е недопустим според действащата по това време Търновска конституция.

Поразително е, че още на 18 януари 1928 г. Данаил Крапчев публикува във в. „Зора” статията си „Филоксерата на демокрацията”. В нея пророчески изрича: „Демагогът за всяко извършено вече деяние може да изкалъпи закон, под ударите на който да паднат неговите политически противници. Тръгнал по пътя на ласкателството, неговата задача е лесна: той ще измисли, да речем, някакъв „народен съд”, за да поласкае пак масите, и ще гони своята пъклена цел – да унищожи своите политически противници.”
„Желязната метла”, по израза на московския агент Георги Михайлович Димитров, трябвало да помете „авгиевите яхъри на мрачното, подло и порочно фашистко наследство”. А това наследство според платеното Сталиново оръдие е „великобългарският шовинизъм”. Милост няма и не може да има. Да припомня, че на болшевишката повеля Валери Петров навлича стихотворно рухо. В хорова агитка, наречена „народен съд”, той се задъхва от комунистическа ярост и плам: „… този, комуто съвестта пречи (да смаже един гаден живот), той не е нито нежен, ни човечен…”

Безогледната рекомунизация на България, очертаваща се все по-отчетливо днес, трябва да изостри сетивата ни за заплахите, които ни дебнат, ако не предотвратим този процес решително и най-вече окончателно. А за да сме наясно какво може да ни очаква, не бива да забравяме миналото на народа ни и как българската държава беше овладяна от комунистите през есента на 1944 година чрез военен преврат, организиран и подпомогнат от Москва и Червената армия.

 Виолета Радева

http://bulgariaanalytica.org