Един дълъг постинг компилация от материали в

http://www.sitebulgarizaedno.com  и http://www.glasbgmk.eu

Житейския път на братята Димитър Михаил и Трендафил Думбалакови е тясно свъзан с борбите за нацинално освобождение и обединение на българските земи след берлинския конгрес

Димитър Атанасов Думбалаков е български офицер, майор и революционер, войвода от Върховния Македоно-Одрински Комитет (ВМОК).
Димитър Думбалаков е роден е през 1872 г. лъгадинското село Сухо (тогава в Османската империя, днес Сохос в Гърция ). Има двама братя – Трендафил (български военен и революционер, войвода от Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация – ВМОРО) и Михаил (български журналист, деец на ВМОК). Баща му и двамата му чичовци загиват в съпротивата срещу османската власт. 

Димитър Думбалаков учи в гръцкото училище в родното си село. По-късно постъпва в Солунската българска гимназия, където завършва пети клас. През 1890 г. се записва във Военното училище в София. След като се дипломира постъпва на служба като офицер в Четвърти конен полк в Ямбол.
По време на Четническата акция на Македонския комитет през 1895 г. Димитър Думбалаков събира пари от офицерското братство в Ямбол, закупува оръжие и сам се включва в сраженията като адютант на Трета въстаническа серска дружина на Стойо Костов и Тома Давидов. През юни същата година вече като войвода води сражения при Якоруда и Доспат. 

Заради напускането на службата и участието си във въстанието поручик Думбалаков е уволнен. През 1896 г. той е изпратен от офицерските братства да помогне на съученика си Гоце Делчев за закупуването и пренасянето на материали и оръжие с пари,
събрани от офицерските братства и от Щипски революционен окръг на ВМОРО.
През март 1896 година Думбалаков отново постъпва на военна служба в Лом, където заедно с Борис Сарафов е начело на офицерските братства. Известно време служи в Добрич, където също създава офицерски братства. През 1902 г. участва в подготовката на Горноджумайското въстание, което избухва на 23 септември същата година. На 8 октомври четата на Думбалаков се сражава в Пирин планина.
След въстанието влиза в контакт с ВМОРО и участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание и в снабдяването с материали и оръжие.
Според брат му Михаил, Димитър Думбалаков предлага на Върховния комитет да въоръжи една добре подготвена чета от 80-100 души, които по примера на Ботевата чета с параход да слязат в Цариград и със самоубийствената си мисия да привлекат вниманието на чуждите дипломати. Планът обаче среща твърдата съпротива на генерал Цончев и Стефан Николов (български офицер, полковник и революционер, деец на ВМОК).

След постигнатото споразумение между ВМОК и ВМОРО на 22 юли Димитър Думбалаков заедно със своята чета навлиза в Македония и се среща с ръководителите на Серския революционен окръг в Банско. На окръжния конгрес е решено той да застане начело на Неврокопския район. Към него се присъединяват четитена Стоян Мълчанков, Иван Ботушанов и Михаил Чеков. (4)
Думбалаков напада казармите в Обидим и води боеве при Моминска клисура, при връх Харами Бунар, при река Ретиж и при село Годлево. След въстанието четата на Думбалаков охранява изтеглящите се към България бежанци от Разлог.
След въстанието Димитър Думбалаков отново постъпва на военна служба в България. След Младотурската революция през 1908 г. заминава за Македония, където в продължение на една година се занимава с публицистична дейност.
През 1912 г. Димитър Думбалаков заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение, в което по време на Балканската и Междусъюзническата война командва Трета Солунска дружина. Неговите войници се сражават при Малгара, Шаркьой, Кешан и Булаир.
Ариегардният бой на Солунската дружина при връх Емирица срещу настъпващата сръбска армия дава възможност на отстъпващите по време на Междусъюзническата война български части да излязат от обкръжение. За това сражение летописецът на Македоно-одринското опълчение Петър Дървингов пише:
“Солунската дружина, достатъчно запазена поради личните качества на командира ѝ, ротмистър Атанасов Д. Думбалаков, който беше един истински водач на войници, един пламенен патриот, е на мястото си напред по склона на Емиришкия рид. Същата дружина, имайки на фланговете си по един картечен взвод и пионерска полурота, с жива стрелба, особено от картечниците, е повърнала назад и е приковала всички неприятелски частички и патрули, които бяха се насочили срещу тях. Нещо повече. Според релацията на командира на картечната рота за действията му този ден по заповед на ротмистър Атанасов единият картечен взвод се подал по-напред и преследвал с живия си огън отстъпващия неприятел… Трета Солунска дружина е имала 7 убити и 44 ранени.”

Адютантът на Думбалаков в опълчението Симеон Радев пише в „Това, което видях от Балканската война“:
“Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: „Това са децата на България и тя нам ги е поверила.“ Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа, който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и заяви: „Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички“… В нравствения надзор над хората си Атанасов беше безпощаден. Той принадлежеше към това поколение на млади офицери от кавалерията, добили шумна репутация като посетители на увеселителни заведения. Той казваше: „Не ми прилича да говоря за морал; но това е свещена война.“ Самият Атанасов живееше сега като монах. Постоянно с него, аз не видях никога някоя съблазън да го завладее. Познат беше като страстен любител на покера; тук той не похвана карта.
През февруари пристигнаха ордените „За храброст“. Другаде в опълчението командирите ги раздадоха по избор, според това кой как се е отличил. Атанасов заяви: „В моята дружина всички се отличиха.“ Той нареди ордените да се теглят като на лотария.”

След Междусъюзническата война в периода 1913 – 1915 година Димитър Думбалаков се занимава с публицистика. След намесата на България в Първата световна война той командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия, която се сражава с френски части във Велешко. На 31 октомври 1915 г. командир Думбалаков е ранен и малко по-късно умира. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата „Свети Пантелеймон” във Велес.


английски журналист Алфред Хейлс, кореспондент на в. „Дейли Нюз” на Балканския полуостров и заедно с поручик Думбалаков е участник в българското Илинденско-Преображенско въстание (1903). Хейлс е четник в четата на подполковник Стефан Николов. За да съм по-точен, ще цитирам напълно думите на героичния англичанин: „ужасният и неогъваемият поручик Димитър Атанасов, човек, комуто великолепната храброст и ужасната омраза турците знаят и я избягват”. За българския офицер от кавалерията Димитър Атанасов Думбалаков е писано неведнъж в нашия периодичен печат и неговото дело е получило достойна оценка от съвременниците и бойните му другари от националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско и от войните за тяхното освобождение. В продължение на 20 години той е активен участник в националноосвободителните борби на поробените българи в Македония и Одринско и във войните, които България води през тоя период - Балканска (1912-1913), Междусъюзническа (1913) и Първа световна (1915).


Димитър Думбалаков
Димитър Атанасов Думбалаков е роден на 21 март 1872 г. в с. Сухо, Лагадинско, Солунско. Родното му село се намира в красивото и дивно подножие на Суха планина в Xалкидическия полуостров. Селото било населено с българи, от северозапад оградено с няколко турски, а от югоизток с гръцки села. За него преданието твърдяло, че след падането на Второто българско царство една група болярски семейства се спуснала от север, поселила се тук и заслонена в пазвите на Суха планина, успяла да съхрани пет века и националност, и вяра, и език, и обичаи. Суховчани се откроявали и по носия, и по начин на живот, и по изтънчения си вкус към изящното от населението в съседните български села. Особено впечатление правели на учените езикът и традициите на суховчани. Видният славист д-р Облак намира в наречието на суховчани елементи от езика, с който си служели създателите на нашата азбука, братята Кирил и Методий; на това наречие говорели българите в солунските и костурските села.


Семейство Думбалакови /прави: в средата – Димитър, крайният вдясно – Михаил, крайният вляво – Трендафил/
Димитър Атанасов Думбалаков произхождал от видното българско семейство Думбалакови, което било крепител на българщината в този най-южен български край. То дало борци и жертви в църковно-народните борби през Възраждането. Думбалакови били инициатори и за откриването на българско училище в селото.
След разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес Думбалакови дават участници и в революционните борби на българите в оставените отново под турска власт Македония и Одринско. Това са братята Димитър, Михаил и Трендафил Думбалакови.


Михаил Думбалаков

Михаил Думбалаков
Средният брат Михаил е четник в четата на капитан Юрдан Стоянов през Илинденско-Преображенското въстание и участва в боевете при връх Етепица. Взел е участие и в Балканските войни, и Първата световна война. Михаил Думбалаков е автор на една от най-хубавите книги за революционните борби на македонските и тракийските българи и днес представляваща библиографска рядкост. Става дума за трилогията „През пламъците на живота и революцията”, върху продължението на която продължава да работи и след 9.ІХ.1944 г. и до днес стои още в ръкопис. М. Думбалаков след войната минава в нелегалност и действа заедно с горяните в Пиринския край. Заловен е и осъден на смърт, която присъда е заменена с доживотна. Присъдата си излежава в Централния затвор, а след амнистията изпада в крайна мизерия и се самоубива през 1959 г.


Трендафил Думбалаков

Най-малкият брат Трендафил участва като командир на отделение в славната епопея на връх Ножот, над с. Ракле, Прилепско, където на 15 и 16 юли 1907 г. 54 четници водили неравен бой с над 3000 души аскер, предвождан от Енвер бей. В този бой сложили костите си всички - едни загинали от вражески куршум, а други, за да не попаднат в ръцете на неприятеля, се самоубили. Героизмът на българските четници смаял озверения противник. Заслужена почит към тяхното дело са думите на турския военачалник към аскера: „Никой да не смее да се докосне и оскверни героите. Виждате ли как комити презират смъртта... Бият се и мрат като герои...”. Колко хубаво звучат думите на турския офицер, който през 1908 г. ще бъде един от водачите на Младотурската революция, а през войните ще е военен министър и ще ръководи озверелите турски пълчища при обезбългаряването на Източна Тракия. Офицерът командва да се отдаде почит на самоубилите се български герои, но същите още дни светът ще бъде смаян от разпространената от вестниците снимка на съблечените голи и ограбени от аскера и башибозука мъртви революционери.


До VI отделение Димитър Думбалаков учи в гръцкото училище в с. Сухо, а през 1884 г. баща му го записва за ученик в Солунската българска гимназия „Кирил и Методий”, тази Алма матер на българската революционна интелигенция на поробена Македония. По думите на историка на националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско Христо Силянов „Солунската гимназия е ръководният център и умът на Македония”. Тук съученици и приятели на Димитър са видните български революционери Гоце Делчев, Борис Сарафов и Христо Саракинов, а учители в гимназията тогава били Георги Кандиларов, Костадин Стателов, Григор Пърличев, Благой Попдимитров, Димитър Цухлев, Антон Бадев, Христо Станишев, Н. А. Начев, Димитър Матов, Васил Кънчов, Андрей Тошев, Иван Хаджиниколов, Костадин Самарджиев и много други български родолюбци, културни дейци и революционери. През 1890 г. Думбалаков завършил V клас на гимназията и без знанието на баща си постъпил във Военното училище в София заедно с Борис Сарафов и Христо Саракинов. Той продължил да си кореспондира с Гоце Делчев, който останал да учи в гимназията. На следната година обаче под негово въздействие и Гоце дошъл в София с решение да се посвети на военната кариера и постъпил във Военното училище. През 1893 г. Думбалаков свършил училището и на 2 август същата година бил произведен в първи офицерски чин и получил назначение в IV конен полк в Ямбол. Служи и в 3-ти кавалерийски дивизион.


През 1893 г. в Солун се създала Македонската революционна организация, преименувана по-късно на Български македоно-одрински революционен комитет (1896), а от 1905 г. на Вътрешна македоно-одринска революционна организация, чиято цел била „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, а „член на БМОРК може да бъде всеки българин”.


Д-р Христо Татарчев
В спомените си д-р Христо Татарчев, първи председател па БМОРК, изяснява защо така са начертали целта на организацията нейните основатели: „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България”, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България...”


Димитър Думбалаков
През зимата на 1894-1895 г. възникнала идеята да се обедини българската емиграция от Македония и Одринско и в Княжеството около един ръководен център. Това се налагало от необходимостта от използуването на легални и революционни методи за действие от българите след излизането на политическата сцена на арменския въпрос след арменските кланета в Турция. На свикания конгрес на македонските дружества в страната, който бил и I конгрес на Върховния македоно-одрински комитет (от 19 до 28 март 1895 г.), били приети „Решения на І македонски конгрес”, които получили формата на устав. Като първи член на решенията се определяла целта на македонските дружества, която била „придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили”. Във втория член се определяли средствата за „въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа”.


Трайко Китанчев
За пръв председател на Върховния комитет бил избран Трайко Китанчев, виден български обществен и културен деец, родом от с. Подмочани, Ресенско. В първия си устав ВМОК не определял въстанието като средство за постигане на целта си, въпреки че в чл. 2, точка е) се допускало „прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата”. След конгреса Трайко Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Константин Стоилов и княза, установил връзка с редица офицери от българската армия и направил опит да се установи контакт с хора от вътрешността. Върховният комитет поел пътя на подготовка и осъществяване на въстание в Македония. До въстание не се стигнало. Била проведена т. нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. Сформирани са четири главни отряда и 7-8 чети, които навлезли в Македония. Подобна чета била сформирана, екипирана и изпратена и в Одринско.
Четническата акция не довела до освобождението на Македония и Одринско, пък и едва ли нейните инициатори и участници са се надявали на това, нито довела до изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор, но постигнала целта си да постави на дневен ред пред Великите сили македонския въпрос. Но най-голяма полза извлякъл князът, който оттук насетне получил първо руско, а после и международно признание и се утвърдил и на трона, след като се отървал от Стефан Стамболов. В този случай му помогнали именно членовете на Македонския комитет, негнусящи се дори и от мокрите поръчки. Но това са други теми, нямащи нищо общо с героичните братя Думбалакови, и по-добре да продължа разказа си за подпоручик Д. Думбалаков.


Димитър Думбалаков
Той участвал в подготовката на Четническата акция, като закупил „значително количество” пушки „Мартини” с пари, събрани от офицерското братство в Ямбол, които изпратил на подпоручик Юрдан Венедиков в София. Думбалаков взел непосредствено участие в Трета въстаническа сярска дружина, ръководена от войводата Стойо Костов и брояща 250 души. За началник на дружината бил назначен капитан Стойо Димитриев, а за началници на четирите чети - поручиците Тома Давидов, Димитър Жостов, Илиев и подпоручик Васил Спасов. Подпоручик Думбалаков бил назначен за адютант на дружината, а вахмистър Димитър Стоев - за началник на бомбодинамитния взвод. По-късно на местата на поручиците Димитър Жостов и Илиев, които напуснали дружината, за началници на техните чети били назначени подпоручик Думбалаков и вахмистър Димитър Стоев. В дружината участвали и Георги Иванов, известен по-късно под името Марко Лерински, Кирил Пърличев, Яне Сандански, Димитър Мирасчиев и др.


Най-значителната акция, която провела Сярската дружина, било нападението на село Доспат. След прекратяване на четническата акция дружината се отправила към Батак, където предала оръжието си. За действията на Сярската дружина разказват в спомените си и Яне Сандански, и Кирил Пърличев. (Вж. Спомени на Яне Сандански, Материали за историята на македонското освободително движение, кн. VII, С., 1927, с. 11-12, и К. Пърличев, Видове четничество, Сборник Илинден (1903-1927), С., 1927, с. 12-13.) На 3 август Думбалаков е арестуван в София и пратен в ареста на VI Търновски полк. След извършено дознание на 20 септември го уволняват и пращат в запаса.


През февруари 1896 г. Д. Думбалаков е изпратен от офицерските братства да подпомогне Гоце Делчев в закупуването и пренасянето до Кюстендил на материали и оръжие с пари, отпуснати от правителството на д-р Константин Стоилов, с други, събрани от офицерските братства, и със средства на ВМОРО, събрани от Щипския революционен комитет. На 12 февруари 1896 г. Думбалаков придружава Г. Делчев от София до Кюстендил.

Полковник Борис Дрангов
От март 1896 г. Думбалаков отново постъпва на военна служба в Лом, където заедно с Борис Дрангов ръководи офицерските братства. „Помагах - пише той - толкова, колкото позволяваше положението ми, значителни суми от братството в Лом, пушки и патрони периодически изпращах на комитата Сарафов, с който бях в близки сношения и постоянна кореспонденция.”
През лятото на 1901 г. Думбалаков участва в първите организирани конни състезания в България и спечелва първата награда по конен спорт.
От 1902 г. той е преместен на служба в III кавалерийски дивизион в Добрич. Тук и в Шумен по негова инициатива се създават офицерски братства. Но след станалото разцепление във Върховния комитет на Х му конгрес през август 1902 г., когато са образувани двата Върховни комитета Стоян Михайловски - ген. Иван Цончев и инж. Христо Станишев - Тома Карайовов през 1902 г., Д. Думбалаков се обявява против Борис Сарафов, когото той смята за главен виновник за разцеплението, и известно време се отказва от активно участие в работата на ВМОК.
От лятото на 1902 г. ВМОК „Михайловски-Цончев” започнал усилено подготовката на въстание в Македония. Срещу него се обявили ВМОК „Станишев-Карайовов” и ВМОРО, като успели да локализират неговата подготовка и избухване само в Североизточна Македония.
Думбалаков се обявил на страната на комитета „Михайловски-Цончев” и взел участие в Горноджумайското въстание, което избухнало на 23 септември 1902 г. Във въстанието Върховният комитет не успял да повдигне масово населението в Горноджумайско и то се изразило преди всичко в сражение на влезлите от България чети с турския аскер и продължило до началото на ноември.
В Разложко се формирал отряд под ръководството на подполковник Стефан Николов и поручик Софроний Стоянов, броящ около 200 души. Отрядът се разделя на четири чети, като първата се води от капитан Христо Саракинов, втората - от поручик Димитър Думбалаков, третата - от поручик Петър Дървингов, и четвъртата - от поручик Софроний Стоянов. Към всяка от четите влезли и по около 20 души местни селяни.


Четата на Димитър Думбалаков
На 8 октомври четата на Думбалаков води сражение с турците под връх Пирин. На 26-и същия месец се завръща в София, където получава предложение от ВМОРО да влезе в Македония в който район пожелае, като му обещават пълно съдействие за приготовление и самостоятелност във вътрешността. На това той отговаря, „че приема с удоволствие да влезе вътре, ако стане помирение с Върховния комитет”.
След като става известно решението на Солунския конгрес от 2-4 януари 1903 г., Думбалаков и другарите му от офицерското братство в Добрич започват да се подготвят за участие в Илинденско-Преображенското въстание, като набавят въстанически дрехи и снаряжение. От това време датира и решението му да се повтори подвигът на Ботевата чета през Априлското въстание (1876), като завземе с другарите си някой параход от черноморските български пристанища и с него по море да стигнат до Халкидическия полуостров в Солунския залив близо до Костур. Този план не се осъществява поради отказа на ген. Ив. Цончев да ги снабди с въоръжение.
След постигнатото споразумение за съвместни действия на ВМОК и ВМОРО Думбалаков приема да застане начело на чета, сформирана от войводата Илия Ботушанов от разложани и якорудчани, и на 22 юли 1903 г. четата минава границата при с. Семково. В Банско Думбалаков се среща с ръководителите на местния революционен комитет.
В първите дни на септември в местността Белемето в Пирин планина в продължение на три дни заседава конгрес на Серския революционен окръг под председателството на Димитър Стефанов, на който е решено въстанието в Серски окръг да започне на 14 срещу 15 септември (Кръстовден). На конгреса е изработен и план за въстаническите действия. Определено е Думбалаков да ръководи въстаническите сили в Неврокопско, район с важно стратегическо значение.


Вечерта на 14 срещу 15 септември 1903 г. Думбалаков напада с четата си казармите в с. Обидим. Боят продължава 12 часа. Четата успява с бомби и динамит да разруши едната казарма, където изгаря намиращият се в нея аскер. След сражението четата на Думбалаков завзема Местенското дефиле (Дервеня), откъдето трябвало да преминат турските войски, идващи от Неврокоп. През деня на 15-и четата успява да отблъсне аскера и се оттегли към връх Харами Бунар, където отново през цялата нощ води сражение със силния авангард на настъпващите турски войски. На 16-и след обяд четата на Думбалаков успява да изненада аскера при р. Ретиж и башибозуците от с. Добриница, прогонват ги и залавят обоза им, състоящ се „от 8 коня с по 100 шинела, хляб, дрехи, чанти, пещемали, шекер, тютюн и 4000 маузерови патрони”. Разяреният от поражението неприятел запалва селата Обидим и Кремена. Голямо сражение четата води и при с. Годлево.
След прекратяване на въстанието Думбалаков неколкократно преминава границата, за да охранява бежанците от Разлога, оттеглящи се към българската граница, и води няколко сражения с настъпващите турски кавалерийски отряди, като успява да ги отблъсне.
След въстанието поручик Думбалаков се връща отново на служба в кавалерията, а когато е провъзгласен Хуриетът, напуска армията и като легален отива в Македония и се отдава на журналистическа и публицистична дейност. Завръща се отново в България през 1909 г., вече твърдо убеден, че поробените българи в Македония и Одринско ще бъдат освободени само от българската армия.


Димитър Думбалаков
Заедно с майор Петър Дървингов и подполковник Стефан Николов той е един от инициаторите и организаторите на Македоно-Одринското опълчение, като през Балканската и Междусъюзническата война през 1912-1913 г. е командир на III Солунска дружина. В неговата дружина служи големият български вестникар, историк и дипломат Симеон Радев, който още от фронта ще бъде извикан и изпратен в българската дипломатическа мисия за преговорите в Букурещ (1913). Паметни ще останат сраженията, които Думбалаков ръководи при Малгара, Шаркьой, Кешан и Булаир. По време на Междусъюзническата война, когато е заповядано общо отстъпление на българската армия, ротмистър Думбалаков отказва да изпълни заповедта с думите: „Солунци знаят да умират, но не и да отстъпват.” Провежда настъпление със Солунската дружина и след упорит и ожесточен бой успява да овладее връх Емирица, най-укрепения и важен пункт на сръбската позиция при Султантепе. След това сражение, водейки ариергардни боеве, Солунската дружина дава възможност на отстъпващата българска войска да излезе от обкръжението. Особено значителни са боевете при Пониква, Дулица и Повиен камък.
След войните Думбалаков изпълнява успешни мисии в освободена Албания и в Западна Европа и се занимава с публицистика. Във Виена на 10 февруари 1914 г. се среща с бившия генерал-губернатор на Македония и велик везир Хюсеин Хилми паша, по това време турски пълномощен министър в австро-унгарската столица, и успява да го убеди да даде едно и до днес смятано сензационно интервю.
Участва в Първата световна война като командир на II дружина от III Македонски полк.
На 28, 29 и 30 октомври 1915 г. сред ужасен артилерийски, пушечен и картечен огън майор Думбалаков и командваната от него дружина успяват да превземат Водоврат (Хозурат), Велешко, и да прогонят окопалите се френски войски над селото в местността Попов рид. Майор Думбалаков с дружината си преследва неприятеля до р. Черна и Градско. При завързалите се люти боеве на 31 октомври в 2 часа следобед парче от френска граната разкъсва стомаха му и той умира малко по-късно. На 1 ноември 1915 г. е погребан най-тържествено от населението и от бойните си другари в двора на черквата „Св. Пантелеймон” във Велес. Посмъртно майор Думбалаков е произведен в чин подполковник.

Църквата „Св. Пантелеймон” в гр. Велес
 

книгата на Михаил Думбалаков - „През пламъците на живота и революцията”
Може да бъде изтеглена от сайта - http://strumski/biblioteka/?id=447

Там ще намерите някои противоречиви оценки за Борис Дрангов - героя на когото днес беше открит паметник в София.