Васил Чекаларов
Още приживе Васил Чекаларов се превръща в легенда и само споменаването на неговото име стряска и турци, и гърци. Едва след като го обезглавяват на 9 юли 1913 г. и поместват снимката на отрязаната му глава във вестниците гърците си отдъхват.
На него са посветени едни от най-хубавите страници в мемоарната литература. Наскоро след героичната му смърт неговият приятел и съратник Христо Силянов в едноименна биография ще го нарече „един именит син на Костурско”. Силянов в книгите си много пъти ще се връща на неговата личност и дело. А Михаил Думбалаков в спомените си „През пламъците на живота и революцията” ще отбележи, че „Васил Чекаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил лястото си войвода-борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците”.
Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в село Смърдеш, Костурско. Смърдеш било чисто българско село, като жителите му наброявали 1780 души. То се намирало в най-югозападния край на границата между българските и гръцките земи. То било една от най-сериозните твърдини в продължителния период от българското национално-освободителнодвижение. Смърдешани били известни майстори каменоделци, зидари и занаятчии. И къщите си строяли от камък с мисълта, че никога няма да напуснат родния край. Бащата на Васил бил чехлар-обущар, откъдето и произлязло фамилното им име.
Васил Чекаларов първоначално учил в гръцко основно училище, откъдето научил гръцкия език като родния си български. По негово настояване баща му го прехвърлил да учи в българско училище, в което завършил IV отделение. След училище Васил помагал и изучавал занаята на баща си, а през ваканциите работил с него по строежите в Гърция, мечтаейки един ден да отиде да учи в България. Тази му мечта се сбъднала донякъде след години, когато като строителен работник в Шумен завършил вечерна гимназия.
През детските му години и в Смърдеш продължавала борбата срещу гъркоманите, в която и той взел участие. През 1894 г., както пише неговия биограф Христо Силянов, той се „прочува като главен герой в една любовно-патриотична авантюра” с една гръцка учителка, която авантюра го довела до костурския затвор. Оттам той успял да избяга, начело на група съзаклятници по най-смел и изкусен начин, като успели да се измъкнат от полицията и войската през Корещенските и албанските планини. Следващите години той прекарва в България опитвайки няколко от усвоените още в Костурско занаяти — обущарство, каменоделство и зидарство. През тези години не без гордост той се хвалел, че коминът на Балабановата фабрика в Мездра е построен от него.
В София Васил Чекаларов бил председател на Костурското благотворително братство. Той взел дейно участие и в работата на легалната Македоно-одринска организация в България (или тъй наречения Върховен македоно-одрински комитет), начело на която стоял Борис Сарафов, с когото от тогава започнала да ги свързва тясна дружба.
Първоначалната му дейност, свързана с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), била мисията му за закупуване и въоръжаване на Костурско с пушки и оръжие от Гърция. По това време Костурско се разтърсвало от Иванчовата афера, която довела до обезоръжаването на района и до арестуването на костурските ръководители революционерите Павел Христов, Лазар Поптрайков и Кузма Стефов. В началото на 1901 г. с помощта на Лазар Киселинчев Чекаларов успява да закупи за Костурско оръжие от Атина и Тесалия.
А през август 1901 г. Битолският окръжен революционен комитет го изпраща в помощ на костурските ръководители Пандо Кляшев и Лазар Москов. През това време Васил Чекаларов се проявява и като един от най-смелите терористи на ВМОРО при ликвидирането на предателите и шпионите в Костурско и Битолско. Той е екзекутор и на шпионина гръкоман Цеман от с. Дъмбени, като по този начин успява да неутрализира враговете на организацията.
Чекаларов, заедно с Пандо Кляшев и Лазар Москов се заемат активно с възстановяването на организационните структури, нарушени от продължителните афери. Те се заемат и с реорганизирането на костурската районна чета, като се стремят и да премахнат вредните за делото харамии, начело с Коте от с. Руля. Скоро Костурския околийски революционен комитет успява да стане господар на положението в района. По този повод Хр. Силянов пише за своя другар: „Без да има образованието на другарите си и без да е даскал по професия, в първите редове на даскалите стои Чекаларов, една могъща фигура, способна да импонира и на най-върлия харамия. Сух, жилест, със загоряло мургаво лице, с черна къдрава коса и с очи тъмни и готови всяка минута да заблестят със студен зловещ блясък, Чекаларов е най-дръзкия при екзекуциите и най-издръжливия в походите. Никой харамия не може да се мери с него по енергия, твърдост и изкусна стрелба. Той има в излишък всичко онова, с което може да се похвали образцовия прост четник: сила и издръжливост, а от друга страна, обладава гъвкав природен ум, себеобладание и жадност за голямо име и изключителни роли - за да се наложи като вожд”.
След ревизионната обиколка на Гоце Делчев в края на 1901 г. Костурско става един от най-добре организираните и въоръжени райони. А за въоръжаването на Костурско и Леринско най- голям принос има Чекаларов. С тези си акции по доставянето на оръжие и ликвидирането и сломяването на гъркоманската съпротива Чекаларов става един от най-омразните за гърците български революционери. През тези негови пътувания до Гърция той е един от най-търсените и непрекъснато му се устройват хайки и засади, от които успява винаги да се измъкне невредим.
След убийството на Кузма Стефов и Лазар Москов ръководството на организацията в Костурско ляга на неговите плещи, с която роля той отново се справя блестящо.
През лятото на 1902 г. Васил Чекаларов успява да осуети опита на полковник Анастас Янков да се вдигне преждевременно въстание в Кос-турско и Леринско в изпълнение на решението на X конгрес на Върховния комитет. А през зимата на 1902-1903 г. успява да уреди презимуването на костурските четници, като ги разквартирува из селата. През тази зимна почивка четниците стягат въоръжението си за предстоящите акции през въстаническата 1903 г. В Смърдеш по негова инициатива е устроена бомболеярница, в която се леят и пълнят бомби.
При вземането на Солунското решение от януари 1903 г. за вдигането на въоръжено въстание се оказва решително становището на битолския представител Анастас Лозанчев, който изтъква че окръгът е въоръжен и има готовност за въстание, като има предвид преди всичко Костурският район. Костурско се включва активно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, въпреки че в него състоянието на въстание започва още от пролетта на 1903 г. Редят се сражения след сражения, в които почти винаги участва и В. Чекаларов. На 29 март 1903 г. в Смърдешкото сражение той участва заедно с четата на Борис Сарафов, от което благодарение на селската милиция успяват да излязат от обкръжението. На 31 март Чекаларов ръководи едно от най-кръвопролитните сражения при Локвата и Виняри в Дъмбенската планина, обезсмъртено от костурския ръководител Лазар Поптрайков в едноименна поема.
Отмъщението на турците се прехвърля върху неговия роден Смърдеш, който е опожарен и превърнат в развалини, като голяма част от населението му е избита или арестувана.
След избухването на Илинденско-Преображенското въстание на 20 юли 1903 г. в Битолския вилает Костурската революционна околия изиграва една от най-главните роли в него. Името на Васил Чекаларов изпъква още повече с подвизите си сред плеядата бележити войводи като Иван Попов, Митре Влахът, Никола Андреев, Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов, Нумо Желенски, Стерьо Стерьовски, Михаил Николов и др.
Христо Силянов правилно сочи, че въстанието в Костурско „бе в пълната смисъл на думата всенародно, масово”. Той пише, че „в него взеха участие почти всички мъже, въоръжени и невъоръжени, от двете северни части на околията, Пополе и Кореща. Домочадията, от начало в селата си, а по-после прибрани в планините, участваха в общата радост. Жени, старци и деца бяха в услугите на въстаналите си братя, синове и бащи”.
Въстаниците наброяват около 2000 души и са главно въоръжени с гръцките пушки „Гра”. Още в началото те успяват да превземат влашките градчета Клисура и Невеска, като и тук се отличава Чекаларов. В разгара на въстанието В. Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. След като мемоарът е готов на 30 август 1903 г. е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.
27 август 1903 г. се оказва решителен и повратен за въстанието в Костурско, тъй като той е началото на втория етап на въстанието в района. На този ден сборният костурски въстанически отряд се завръща от похода си до Германската планина в Преспа и се установява над село Кономлади в Лисец планина. Тук се прави съвещание на костурските районни началници и войводи. Поради опасността от нови опожарявания и жестокости от страна на 15 000 турски аскер на мирното българско население в района, ръководителите решават сборния отряд да се раздели на два по-малки отряда, които по различни пътища да излязат от Костурско, и да се даде възможност на населението да се завърне по домовете си, а пред турските власти да се създаде впечатлението, че са се разправили с въстаническите чети, за да се успокои аскерът и да спре жестокостите над мирното българско население.
Формират се два отряда. Единият, съставен от Смърдешката, Дъмбенската, Косинската и Апоскепската центрова чета, състоящ се от около 450 души, под ръководството на Васил Чекаларов, потегля на юг. Води сражение на 29 август с аскера над с. Апоскеп, като вдига на крак многохилядна турска войска в отстоящия на 5 км. Костур. След това сражение Чекаларовият отряд с бърз марш се прехвърля в най-южните части на Костурско - Костенарията, където наказва провинили се и предатели от с. Нестрам, разпръсква едно местно войсково отделение и се прехвърля в албанската област Колоня, наказва арнаутите, разбойници и грабители на българското население, и със стремителен ход се връща отново в Костурско. Този величав и героичен „анабазис” на Чекаларовия отряд, изпълнен с редица зашеметяващи акции, хвърлящи в смут турския аскер и военното командване, продължава само шест дни и доказва по най-красноречив начин военните качества и изключителната маневреност на българските въстаници.
Другият отряд, съставен от Блацката, Загорицката и Кономладската центрова чета, състоящ се от 622 души, под ръководството на районните началници Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов, центровите войводи Иван Попов, Мати Иванов и Васил Котев и селските войводи Димитър Чембера, Йордан Рашайков и дядо Ставри предприемат своя поход през Вич планина, в Леринското поле, където повреждат железопътната линия, прехвърлят се в Нидже, а на 3 септември на връх Сокол, над с. Пожарско, Воденско, атакуват на нож едно войсково отделение и го обръщат в бягство. След това отрядът минава през Тиквешко и Прилепско, където го очаква разочарованието от неутралитета на тези райони. На 2 октомври част от този костурски отряд от 120 души под ръководството на Лазар Поптрайков заедно с четата на Гьорче Петров водят над с. Чанища, Мориховско, продължително сражение с над 5000 турски аскер, като през нощта с викове „ура” и с бомби успяват да пробият турския кордон и да се изтеглят. На 6 октомври при среща с четата на Борис Сарафов научават решението на Главния щаб за прекратяване на въстанието и за демобилизация на четите. След тази „покъртителна одисея от стълкновения, скитания и страдания” и този отряд се завръща в опожареното и подложено на нечовешки жестокости Костурско.
След прекратяването на въстанието и изтеглянето на четите Костурско е обърнато в развалини и пожарища. Чекаларов, заедно със сестра си, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, преоблечени във влашки носии, преминават през гръцката граница без някой да ги познае и от пристанището Арта се качват на параход, който ги откарва до Фиуме. От там се прехвърлят в България. Със силно разстроено от походите здраве и „разкрасен” с безброй рани по цялото си тяло от сраженията, за известно време през 1904 г. Чекаларов е на лечение в Женева. На 14 март 1904 г. Б. Сарафов с негови амбициозни и решителни съмишленици основават Временен комитет, който просъществува до следващата 1905 г. В. Чекаларов е сред неговите основатели и е избран за член на ръководството му. Целта на Временния комитет на Б. Сарафов е да измести Задграничното представителство на ВМОРО в София с неговите членове д-р Христо Татарчев и Христо Матов и да поеме ръководството на революционното движение в Македония и Одринско. Комитетът не само не успява в това, но скоро започва да си сътрудничи със ЗП и да го подпомага в неговата работа. В България Чекаларов живее в нищета и скита по строежите из цялата страна, оженва се и скоро му се ражда дъщеря. Започва да строи къща, която така и не успява да довърши, тъй като скоро дългът му към поробените му сънародници отново го отвежда през Балканската война (1912-1913 г.) начело на сборна чета с войводите Иван Попов и Христо Силянов в родното Костурско. Къщата на Чекаларов и на неговото семейство се намира срещу входа на Военната академия в София. Дом, който, ако можеше да проговори, би могъл да разкаже за живота и тежката съдба и на близките на Чекаларов след героичната му смърт, и за собствената си съдба. Къщата е довършена от съпругата на войводата с много упоритост и лишения и с подкрепата на близки и съратници на Чекаларов, но „народната” власт след 1944 г. с бездушните си чиновници направила всичко, което можеше да се направи, за да отнеме и прогони Чекаларовото семейство от него.
Дългът му към поробените му сънародници отново го отвежда през Балканската война 1912-1913 г. начело на сборна чета с войводите Иван Попов и Христо Силянов в родното Костурско. При освобождението на района сборната чета на тримата войводи навсякъде изпреварва гръцките войски. Отново славата на хвърковатия Чекаларов гърми из Костурско и респектира гръцките съюзници. Гръцкото командване му изказва похвали за постигнатите успехи в боевете срещу турските войски. Но скоро, през Междусъюзническата война 1913 г., нещата се променят. Довчерашните неверни съюзници гърците стават открити противници. Чекаларов е сред първите борци срещу новите поробители на македонските българи.
След кръвопролитно сражение Васил Чекаларов е тежко ранен и на 9 юли попада полужив между селата Невеска и Бел камен при височината Лакото в ръцете на гръцките андарти. На все още неиздъхналия войвода гръцкия капитан с ножа си отсича главата му, а андартите тъпчат с краката си тялото му. Главата на Чекаларов е набита на кол и разнасяна из Леринско за сплашване на българите с викове „Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!”. Най-страшно свидетелство за последните мигове от живота на легендарния войвода е книгата със спомени на неговия четник Васил Иванов „Отрязаната глава”, в която той отпечатва и гръцки репортажи за тържеството на гърците след убийството на войводата.
http://www.promacedonia.org/
