Васил Давидов

Няма човек, който от предучилищната си възраст да не е чувал за „националните катастрофи” в началото на 20-ти век. Българите са се срасли с това клише и го приемат подсъзнателно, без замисляне, което е и целта на всяко промиване на мозъци. Тоя продукт на болшевишката пропаганда целеше нещо много важно за създателите си – да прехвърли кърпата от болната глава на здравата и да обвини други за това, което самите те са причинили на родината си.

Една или две загубени войни, макар и с тежки последици, никога не могат да бъдат национална катастрофа в историята на една страна, ако след тях тя е имала възможността и силите да се изправи на крака и не след дълго да заживее обичайния си живот. Такива загубени войни имат в историята си всички държави, без на никоя от тях да е хрумвало да ги обявява за национални катастрофи.

С шмайзери пред бюст паметника на националния предател Васил Коларов пред Националната библиотека, носеща, за национален позор, неговото име.

Ако трябва да се говори за национална катастрофа през 20-ти век, тя е една-единствена и това е случилото се през септември 1944 и следващите десетилетия. Тогава е единственият случай на цялостно разрушаване на българската държава и всички институции в нея, практическото й превръщане в провинция на държавата-окупатор, физическо унищожаване на българския елит, лишаване на българите от права и собственост. Последиците от тая катастрофа са страшни и се виждат в наши дни по продължаващата трагична невъзможност да бъде излъчен нов национален елит, по продължаващото трагично намаляване на населението, по продължаващата трагична неспособност на голямото мнозинство от гражданите да изберат стабилен и верен път за развитието на държавата си.

Но комунистите нямат друг избор. На тях националните катастрофи, както и несъществувалия никога в България фашизъм са им нужни както слънцето и въздуха на всяко живо същество, защото само чрез такива измами те могат да търсят някакво оправдание за всичките си престъпления и жестокости през цялата си история, маскирайки ги като справедлива борба против някакви „врагове на народа” и за „благото” на същия тоя народ.

(Текстът публикаваме от личната страница на автора във „Фейсбук“. Можем да добавим само, че непосредствено след „националната катастрофа“ в Първата световна война, „пролетарският“ поет Христо Смирненски отбелязва в едно свое популярно стихотворение, че „блескавите витрини“ на магазините са били „обсипани с безброй жадувни неща“ и „електричните глобуси  празнично“  са „блестели“. Приемаме, че той е „реалист“. При социализма, когато бе истинската национална катастрофа, електрическият ток бе на режим, улиците бяха от тъмни, по-тъмни. А за „обсипани с безброй жадувани неща“ витрини хората само можеха да си мечтаят. Нямаше ги тези неща не само на витрините, но и по рафтовете на магазините. Единствено в специалните магазини „Кореком“, в които можеше да пазарува само висшата комунистическа номенклатура, имаше нещо от това, което е имало в България веднага след т.нар. „национални катастрофи“ след войните в началото на 20 век. Затова и редакцията на „Век 21 прес“ благодари на автора, че обръща внимание на една истина.)